Dive in

Времето минаваше, в ума му звучеше отново и отново музиката. Същата, която си спомняше от техните срещи. Песните се повтаряха, но досадата отсъстваше. Интересен факт – как нещата, носещи със себе си топлина и щастие, можеха да бъдат преиграни толкова много пъти в съзнанието, без да стават банални.
Всеки път си спомняше някой детайл, който бе изпуснал последния път, но никога не можеше да усети същите чувства, от които бе обгърнат по време на срещите.

“Явно затова ги наричат спомени.” – подхвърли леко, без да се замисля, че учителят му щеше веднага да го чуе.

Беше късно, сенсеят го бутна с пръчката, както стотици пъти преди това. Опита се да се задържи, стегна всичките фибри на тялото си и се наклони в обратната посока на удара. Замаха отчаяно във въздуха с ръце, сякаш с надеждата да хване някое невидимо въже, изтъкано от въздушни фибри. Тялото му се изви някак неестествено, заемайки формата на дъга. За едничък миг той се усмихна победоносно, мислейки си, че най-накрая бе успял да се задържи, но в същия този момент си спомни, че дървото под него следваше движенията му. Дънерът се завъртя около оста си и го потопи моментално.
Отново беше във водата. Не бързаше да изплува на повърхността. Даде си време и се остави да потъне малко. Водата ставаше по-студена, колкото повече потъваше, но и по-спокойна… Не бързаше. Знаеше, че щом изплува, ще последва същата рутина, както и предишните 6 дни. Учителят му беше казал, че усъвършенстването идва с намирането на грешките и баланса. А балансът идва, когато тялото следва духа, без да се съпротивлява. Затова прекарваха изминалите денонощия в езерото. Преди обожаваше езерото, но сега вече не толкова. Замисли се колко бързо човек може да промени мнението си, възоснова на събития, които не си е представял преди.

Последните дни се състояха от непрестанни повторения на едни и същи действия. Първоначалната задача му звучеше лесна: трябваше да седи и да пази равновесие на един плаващ дънер, докато сенсеят седеше в лодка до него и решаваше судоку. Никой не му каза, че учителят ще има пръчка, с която ще бута дървото, когато му хрумне. Вчера, след поредното гмуркане, майсторът започна да казва нещо, но Eксанд беше изнервен и се сопна като малко дете с думите:” Ще се оправя и сам, този път почти успях!” Грешка.

Младежът изплува на повърхността. Изправи се на дънера и се озъби от болката, причинена от протърканите лакти, длани и колена. Усещаше раните по кожата си от вече безбройните качвания на дървото.

“Хм, и този свърши.” – сенсеят се обади, изхвърляйки още един изписан молив, а след това вдигна поглед към Ександ и попита с усмивка на лицето – “Харесва ли ти, момче? Да не би обичаш да се гмуркаш? Можем да правим това и цял месец, но есента идва и тогава не знам дали ще ти е толкова приятно.”

“Опитвам се, наистина.” – Каза го, но сам не беше сигурен в думите си.
“Опитваш нещо, но със същия успех би могъл и да опитваш нищо. Сега ми кажи: за какво си мислиш?” – учителят се усмихваше леко.
“За много нещ- ” – не успя да завърши изречението, защото сенсеят отново приложи пръчката в употреба, но този път по-леко, сякаш само за да е сигурен, че е привлякъл вниманието му.
“А колко от тях са важни?” – учителят не беше променил усмивката на лицето си и все така стоеше загледан в младия ученик.
“Малко, учителю.” – Ександ бе успял да се задържи за пръв път, но знаеше, че се случи, защото сенсеят бе решил така.
“Точно така, момче. Сега се потопи в тях, за да се отсеят ненужните неща сами.” – казвайки това, майсторът избута дънера и ученикът се понесе върху него по повърхността на езерото.

Та той това правеше, откакто бе в езерото, само това правеше, мислеше. Дървото се клатеше, беше трудно да се задържиш, но със сигурност беше по-лесно от преди. Лекият бриз караше младежа да потръпва леко въпреки топлината на августовото слънце. Усещаше капчиците вода, задържали се по гърба му, като малки ледени кубчета.

Тогава се сети и за нейните ръце. За срещите с хората, които обичаше. Същите, с които споделяха вечери, наситени с глупости, смях и щастие. Обичаше да се смее, а най-добре го правеше, когато беше с приятелите си. Най-добрите спомени също бяха с тях. За тези неща си струваше да мисли, защото същите тези неща носеха отговори за пътя, по който вървеше. Долетяха и мисли за времето, което прекарваше сам, загледан в книгите и замислен.

“Толкова, толкова прекрасни моменти.” – шепнеше заедно с вятъра, с надеждата, че думите щяха да стигнат до някого.

Изведнъж от спомените му започнаха да се появяват грешките, за които се сещаше през изминалите няколко месеца. Не му хареса, че се сещаше за тях, а и не разбираше как така често сам несъзнателно си ги припомняше. Намръщи се и преди да се ядоса за нещо изминало, се спря. Реши да смени подхода. Изсмя се, защото самоиронията беше любимото му оръжие срещу саркастичните гласчета в ума му, които го тормозеха някой път. Грешки като грешки, някои по-големи от други, някои по-очевидни от други. Нямаше какво да се направи относно тях освен да бъдат анализирани и избягвани в бъдещето.

“Знаеш ли, всичко, което е било поднесено от живота е важно. Радвам се. Уча се.” – произнесе го на глас като някое откровение пред проповедник.
“На кого говориш, сам си, глупаче.” – гласчето в ума му реши да се изкаже отново.
“Ти ме чуваш, нали? И това е нещо.” – Ександ отвърна на нищото около себе си.

Долови, че дънерът почти вече не се клатеше и усети, че неусетно бе затворил очите си, унесен от мислите. Беше стигнал брега, а на земята го чакаше учителят с леко доловима усмивка. Обърна се към средата на езерото, откъдето беше тръгнал и осъзна, че дори не бе мислил относно баланса, тялото му бе поемало вълненията и бе реагирало само.

И сякаш разчел всичко от изражението на своя ученик, учителят го изпревари и каза:

“Така се получава, когато мислиш за важните неща.”

Сенсеят разклати дънера неочаквано. Не се чу плясък във водата. Ександ остана все така на дънера, движейки се плавно и в унисон с дървото. Пръчката се насочи още веднъж към младежа, но този път, за разлика от предишните, избута единия му крак във въздуха. Младежът се залюля и за секунди се задържа на един крак, надвесен над водата, извивайки плавно ръцете си, за да запази равновесие, но не беше достатъчно и падна в плитката вода. Погледна засмяно, с учуден поглед учителя, който му отвърна с потупване по рамото.

“Очаквай нещо ново точно когато си помислиш, че си разбрал нещо, което преди е било непознато.” – старецът се засмя леко, докато помогаше на ученика да се изправи.

“А сега мисля, че заслужихме една хубава вечеря!” – добави учителят, докато избутваше дънера навътре в езерото – “Откри го.”

Ександ се запъти до учителя си и се наслаждаваше как последните лъчи на слънцето го галеха. Наслаждаваше се и на лекотата, с която вървеше и се чудеше това ли е. Това ли е да го откриеш. Баланса.