Карпе Дием

“Щях да пиша вчера… или беше по-миналия ден?”, мисълта се въртеше в главата му от един час. Пръстите искаха да прескачат по клавиатурата, умът му се виеше от тема на тема, потракваше леко със зъби, в ушите му звучаха една след друга и една през друга няколко песни, защото просто не знаеше коя иска да изслуша.
Кракът потрепваше… “Защо точно сега трябва да се изпълвам с енергия?”, запита се сам. Погледна часовника, беше един през нощта. Допреди 2 часа беше на фитнес. Облегна се на стола си, опитвайки се да се изключи за момент и да спре всички идеи, галопиращи из просторната пустош в главата му.

Затвори очи и вдиша дълбоко.

Избута всички сънища от безкрайната сцена, която представляваше тъмнината, създадена от клепачите му. Накара въобрежението си да остави четката, с която рисуваше по сцената, само за миг. Толкова време му бе нужно.

Обичаше тези моменти. Възможността да се вгледа в себе си и да се замисли, “да анализира ситуацията” (фраза, която баща му използваше и в чието значение той започна да вниква едва наскоро). Не беше интроверт, в никакъв случай даже. Просто оценяваше уроците, които можеше да извлече от себе си. Засмя се като тъпак. Беше от онзи случаен смях в градския транспорт, когато човек изведнъж се сеща за нещо, случило се отдавна, но то е толкова неизбежно смешно, че избликът на щастие е просто необратим. Не можеше да осъзнае как бе възможно да бъде толкова силно привлечен и от двата полюса: Нощите с книга в ръка, с приятна музика и време за тракане по клавишите. Безспорно бяха страхотни. ОБАЧЕ. Точно до тях се нареждаха и онези прибирания в ранните часове, съпроводени с алкохолни промили в кръвта, размазани снимки със щастливите лица на най-близките и бавно, но величествено изкачване на стълбите до стаята. “Не се прави на интересен, киряк, няма да върнеш нито една от вторите типове вечери!”, гласчето в главата му го разтърси от лигавата илюзия, в която се потапяше. Малката гад в ума му имаше право.
Преди няколко дни искаше да пише, беше се заформило нещо в ума му. Тогава обаче реши, че ще е по-добре да учи и така прекара деня в решаване на задачи, търсене на грешки и поправяне. Още го беше яд, че е изпуснал възможността и затова сега седеше пред екрана, дълбаейки из мислите си с надеждата, че ще открие нещо свястно. Не се получаваше и това го дразнеше до краен предел. Това далеч не беше краят. Имаше нещо, което наистина го влудяваше и това беше фактът, че днес направи същото, защото като добавка към ученето изпита желание да се поти и напъва под тежестта на желязото в залата. “Сам си виновен, момче.”, ехидно вметна гласчето. “Да, да, млъкни, нямаш нищо ново, което да ми кажеш”, вметна раздразнено и изпрати гласа някъде далеч.

Издиша.

Замисли се, че всъщност нито една от идеите от изминалите дни не е била достатъчно добра, за да го закотви пред клавиатурата и да го задържи там, подхранвайки го, карайки го да игнорира другите неща и да пише. Наистина беше така. Може да звучи малко разочароващо, но това е самата истина. Не бяха мисли, които да го задържат буден късно през нощта.
В следващия момент вече не беше ядосан , не беше раздразнен дори. Анализира ситуацията и разбра, че не съжалява, че пред него няма две нови драсканици, защото дори нямаше да бъдат смислени драсканици. И това не е оксиморон.
Усмихна се, защото не знаеше дали си внушава неща, или мисли трезво, но при всички случаи беше убеден в собствената си теза. Вече чувстваше, че всъщност не е изпуснал някаква възможност, а просто е избрал по-добрия от възможните пътища. И беше така. Според него. Но това бе важното. В края на вечерта всичко, което е от значение, са собствените мисли, а не чуждите, защото те носят спокойствието, а не чуждите. Те правят щастливи, а не чуждите.

Изведнъж тъмнината бе разрязана от пъстри цветове, появиха се спомени, багри и безброй други неща. Въображението отново бе взело четката в ръцете си и рисуваше.

Мигът свърши.

Отвори очи и се усмихна, този път напълно съзнателно. Беше построил нещо в ума си, което със сигурност си струваше, нещо, което нямаше да забрави и което щеше да го държи буден. Беше доволен. Протегна се на стола си, отпи от чая в изрисуваната чаша и започна да пише. Всичко е по-различно след един правилен миг.